"Има ли кой да ви обича"

От началото до сега сме обсъждали различни автори от и извън границите на България. Но за първи път ще се спрем на съвременна българска проза тази събота (30.01.2010). Темата е Калин Терзийски с три негови разказа от „Има ли кой да ви обича”.

Биографична справка за автора може да бъде намерена в сайта на издателство „Жанет 45” :
Калин Николов Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуене, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия. Публикува нещата си в периодичния печат – списанията “SAX”, “Егоист”, “Едно”, “Найт лайф”, “Ева”, “Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: “Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.
Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура, в която членува и брат му, писателят Светослав Терзийски. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове),”Тринайсет парчета от счупеното време”(разкази), „Сурови мисли със странен сос”, участия в сборниците: „Недялко...projekt”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”,.
В момента пише роман с работното заглавие “Алкохол” – за алкохолизма и алкохолиците.

Повече за автора и тесктовете му...в събота, 30.01.2010 г., 14.00 часа пред Халите.

Франц Кафка

Цитати:

• Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно.

• Истинският път минава по въже, което е опънато не кой знае колко високо, а само малко над земята. Изглежда поставено така, като че по-скоро да кара хората да се препъват, а не да вървят по него.

• Историята, тази героична родина във времето, днес вече не удовлетворява евреите: те са завоювали правото си на родина в пространството.

• Какво общо имам с евреите ли? Аз едва ли имам нещо общо със самия себе си.

• Не бива да се привлича вниманието на вечно жадното за мъст чиновничество. Трябва да се държим спокойно дори когато всичко се върши противно на здравия разум.

• Общуването с хората подтиква към самонаблюдение.

Франц Кафка е сред най-значимите немскоезични писатели на XX век.

Кафка е роден в Прага (Австро-Унгария) в семейството на търговец от еврейски произход. Бащата е домашен тиранин, изпълнен с презрение към литературните начинания на своя единствен син. Кафка завършва Юридическия факултет на Карловия университет в Прага и от 1908 до 1922 г. работи в застрахователна фирма, но непрекъснато - главно нощем - пише. Така е създадена първата му значима литературна творба, разказът "Присъдата" (1913), последвана от новелата "Преображението" (1915). Писателят е близък до кръга на пражките експресионисти и разказите му излизат в различни литературни списания.

Франц Кафка умира в санаториума в Кирлинг край Виена, поразен от туберкулоза, ненавършил четиридесет и една години. Въпреки завещанието му, което повелява всичко, излязло под перото му, да бъде изгорено, приятелят му писателят Макс Брод издава посмъртно три негови недовършени романа - "Процесът" (1925), "Замъкът" (1926) и "Америка" (1927), - както и сборника с непубликувани разкази "При строежа на Китайската стена" (1931). Излиза и кореспонденцията му с Фелице Бауер и с Милена Йесенска, както и прочутото му "Писмо до бащата" (създадено в 1919 г.). Посмъртно са издадени и неговите "Дневници" (1983).

По време на националсоциализма в Германия книгите на Кафка са забранени, а трите му сестри са ликвидирани в концентрационни лагери.

Приживе творчеството на Франц Кафка не е много известно, но се сдобива с международна слава в годините след Втората световна война. "Откриват" го първо в САЩ и Франция, а едва през петдесетте години на XX век - в Германия и Австрия. Произведенията на "пражанина" се отличават с необикновено съчетание на свръхреализъм и гротескност, което придава изключителна сила на художественото внушение. Така възниква един свят-притча, в който невидимо нараства отчуждението и бездуховността. На преден план излиза необяснимото, абсурдът, онова, което не се поддава на логическо осмисляне, но деформира човека и обезценява живота му.

Днес Франц Кафка - наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст - е смятан за един от "тримата влъхви" на модерната литература.

В чест на писателя са учредени две международни литературни награди - през 1979 г. от град Клостернойбург и през 2001 г. от родния град на писателя Прага.


Литературата по времето на Кафка

От една страна, това е време, в което писателите надскачат държавните граници и започват да говорят на общ език, предлагат литературни „ключове” и интерпретация на действителността, а от друга страна, се изменя повествованието в цяла Европа – от вътрешна структура и съдържание до елементи от външната форма.
Авторът остава извън ситуацията, вече не е всезнаещ и не ръководи съдбата на героите си, но понякога се застъпва за някой от персонажите (съгласява се с него, защитава неговата гледна точка). Отделя се повече внимание на същността на героите, техните размисли и чувства, а не на външните ситуации.
Структурата на повествованието е предимно статична, а ритъмът - изключително бавен. Главните герои вървят към своето собствено унищожение („Процесът” на Кафка). Героите са събирателни образи без изграден светоглед, без качества, неспособни да се справят със себе си, изживяващи криза на личността.
Пространството е реално, но изключително деформирано от филтъра на картината, която ни се представя, абсурдно заради многото символи. Времето не е механично и измеримо, а се трансформира от личното възприятие на героя. Мислите не следват логическа последователност.

От позитивизъм до декадентизъм


Появата на новата литература се обуславя от криза на реализма. Икономическите и социални сътресения през XIX в. водят до намаляване на вярата в разума и прогреса., във възможността реалността да бъде позната научно.

Анри Бергсон:

Животът е постоянен поток, а познанието за реалността се постига чрез интуицията.

Други фактори са прихоанализата и теорията за относителността на Айнщайн, свръхчовека на Ницше.

Авангардното време 1900 -1914
Скъсване с традиционните похвати

Водещо е ирационалното. Познанието се постига чрез опиати, за да се пробият бариерите на привидното и да достигнат до същностното. Ражда се идеята за „виждащия артист” – само артистите могат да видят истината, затова и творчеството им не е са масово потребление. Изкуството се възприема като висше просветление, акцентра се върху мистерията, която заобикаля човека.

Характерни черти на декадентизма:

- отказ от рационалността и от науката като единствени инструменти за познаване на действителността.
- субективен характер и индивидуализация на автора
- създаване на образа на поета „денди”, изграждащ живота си като произведение на изкуството
- основна роля на символите
- естетизъм


Текстът е подготвен от Майчо, която е превела информацията от италиански. Благодарности!

Рей Бредбъри

На 15 ноември се срещнахме на Халите, за да си говорим за Рей Бредбъри. Предложението за този автор беше на Тони (Ани-Тони-Ния), която носеше тежка книга с разкази. Обсъдихме „Няма да има утре”, „Езерото” и „Тълпата”.

Тони ни препоръча и лекция на Бредбъри, в която той дава съвети за писане и разказва за творчеството си:


http://www.youtube.com/watch?v=_W-r7ABrMYU

Кратка информация за автора:

Американският писател, есеист, драматург, сценарист и поет Рей Бредбъри е роден в Уокиган, Илинойс, на 22.08.1920 г. в голямо семейство. След като завършва гимназия в Лос Анджелис през 1938 г., той продължава да се самообразова – през нощта в библиотеката, а през деня пред пишещата си машина. От 1938 до 1942 година продава вестници по улиците на Лос Анджелис. През 1947 г. събира най-добрите си творби и ги издава като сборник с разкази под заглавието „Мрачен карнавал“. Репутацията си на водещ писател в жанра на фантастиката печели с романа „Марсиански хроники“, издаден през 1950 г., а въздействащата антиутопия „451º по Фаренхайт“ е публикувана през 1953 г. Носител е и на много награди: Световна награда за фентъзи за цялостно творчество през 1977 г., „Брам Стокър“, мемориална награда „Гранд Мастър“ за цялостно творчество през 1988 г., „Еми“ за работата му по телевизионната продукция „Дървото на Вси светии“, Национален медал за изключителни заслуги към американската книжовност през 2000 г., Национален медал на изкуствата през 2004, почетен „Пулицър“ през 2007 г. Най-необичайната почит обаче получава, когато един лунен кратер е кръстен „Кратер на глухарчето“, по името на повестта „Вино от глухарчета”. Рей Бредбъри живее в Калифорния и продължава да пише активно и да изнася лекции.
(информация: сайта на издателство "Бард")

“Майка” – роман от Тома Марков

Свикнали сме да възприемаме Тома Марков само и единствено като поет, но ето че той издава първия си роман. Ето информацията, която може да бъде намерена в интернет за творбата: Какъв изобщо роман може да напише Тома Марков – най-грандиозният жив български поет – ами ето какъв: бърз, свиреп, нежен, тъжен, и разбира се – болезнено, до пълно полудяване смешен! Това е книга, крайно неподходяща за редовия телевизионен селяндур, дори, боя се, неподходяща за хора с литературна култура под средната. Книга за естети, които имат доблестта да се къпят всеки ден (сутрин, привечер и вечер). Роман за живота на истинския, нормален артист в града. Висока, много висока топка в самия край на едно десетилетие, оказало се така важно за адекватната българска модерност. - Радослав Парушев

Войник на Слънцето, шизофреник и поставящ зъбите си по гробищата на старата българска литература. Ако пишеше, колкото пиеше щяхме да имаме Чосър. Но на нас Чосър не ни трябва – трябва ни Тома Марков да подскача наоколо, докато малки и големи човешки пожари догарят в ноща. Като догорят пожарите тогава Тома Марков ще възкръсне от малките дози сивкав прах който продават в „Надежда” и ще успеем да го имаме…. Точка. - Мартин Карбовски

И все пак да се пише от определена поза не е съвсем лошо. Защо Тома Марков да не пише от позата на крайно градски поет, чиято кръв е смес от хероин и отровни електрони, очите му са – едното витрина на интернет кафе, другото отвор на градски канал, сърцето му – претъпкан бар, мозъка му – бясно виеща в града линейка, която откарва умиращия смисъл към интензивното спасение... Защо да не може? След като Тома Марков се храни със синтетичните сокове на града и диша бесният му изпълнен с похотливи миризми въздух? Нали цели пет поколения български поети и писатели бяха задължителни селяни. При това много успешно стояха в позата на селяни... За това може Тома Марков и неговото alter ego Макаронов да се взират през един полузамъглен столичен прозорец, към шест сутринта, на изток. - Калин Терзийски Книгата би трябвало да се появи в книжарниците съвсем скоро, може би дори утре. Премиерата ще се състои на 27-ми октомври в Пловдив, а в София ще бъде представен на 5-ти ноември.

По - биографично

През настоящата 2009-та година се навършват 200 години от рождението на Едгар Алън По и 160 години от смъртта му. По тази причина през есента предстоят форуми и дискусии на тема личността и творчеството му. Ето малко информация за автора. Едгар Алън По е роден на 19 януари 1809 г. в Бостън, Масачусетс и умира на 7 октомври 1849 г. Той е американски писател, поет, разказвач, редактор и литературен критик, известен като един от водачите на американския романтизъм. По е най-познат със своите изпълнени с мистерии и мрак, зловещи истории .Той е един от най-ранните американски писатели на разкази и един от прародителите на детективските и криминалните романи. Спомага и за възникването на научната фантастика като жанр. Същевременно той е родоначалник на жанра на литературните предсказания. Творчеството му оказва влияние върху автори като Артър Конан Дойл, Жул Верн, Алфред Хичкок, Стивън Кинг. Едгар Алан По е формулирал няколко правила, които впоследствие активно са използвани от други автори от дедективския жанр, при създаването на техните произведения. В частност, по мнението на По е много по-интересно престъпленията да бъдат разкривани не от полицаите, заемащи държавна служба, а от някакви любители.Той е измислил похвата, при който местопрестъплението е съвършенно недостъпно за наблюдателя, но престъпника успява да намери остроумен начин да влезе, да извърши пъкленото си дело и да изчезне незабелязан. Уликите са съхранени и си стоят непокътнати, но само изключително наблюдателния герой с изострен ум може да ги види. И най-накрая, престъпникът се оказва този, който предизвиква най-малко съмнение .Освен това, когато внимателно се запознаеш с творчеството на Едгар По, неочаквано откриваш, че тънкия аналитичен ум на писателя е бил способен и на повече. Използвайки фактите, известни, както се оказвало на всички, той правел неочаквани изводи, открития и даже прогнози, които се сбъдвали десетилетия по-късно. Интересни „пророчества” Особено интересни са историите, свързани с „Гордън Пим“ (на английски: The Narrative of Arthur Gordon Pym of Nantucket). През 1884 г. в съда се водело дело. На 28 юни същата година от английското пристанище Саутхемптън, към далечните брегове на Австралия, потеглила яхтата Миньонет с екипаж от четирима души. Сред морските вълци се оказал и един новак, избягал от родителите си 17 годишен младеж. Името му било Ричард Паркър. Яхтата попаднала на буря и потънала. 16-те дена на дрейф на самоделно направен сал без запаси от храна и питейна вода, сломили оцелелите. Пръв не издържал младежът, започнал да пие морска вода и отслабнал. Останалите не могли да се справят с глада. Когато скиталците били прибрани от Монтесума, един от тях разказал какво им се случило в морето и делото достигнало до съда. Весник Тайнмс започнал да побликува материали за хода на процеса и изведнъж, някой си спомнил че още в далечната 1838 г., всички подробности били описани от Едгар Алан По в книгата Повест за приключенията на Артур Гордън Пим. Съвпадало даже и името на загиналия Ричард Паркър. Сравнително скоро, 100 години след написването на „Гордън Пим”, в книгата било открито още едно загадъчно предсказание. Когато уцелелите се добрали до брега, били поразени от ручей с необикновенна вода. Тя не била нито безцветна, нито имала някакъв определен цвят; движейки се преливала във всички възможни отенъци на пурпура, както се преливат тоновете върху коприна - разказва Едгар По. И по-нататък: Загребвайки вода в съд и оставяйки я да се успокои, забелязахме, че се разслоява на множество отчетливо различими жилки, като всяка имаше определен отенък, че те не се смесваха и че силата на сцепление на частиците на една или друга жилка бяха несравнимо повече, отколкото между различните жили. Прекарахме нож напреко на струите и те веднага се събраха, както става с обикновенната вода, а когато извадихме острието, никакви следи не останаха. Ако внимателно се прокара нож между две жилки, то те се отделяха една от друга и чак след известно време силата на сцепление ги сливаше отново заедно. Докторът по физико-математически науки, професор А.С.Сонин, запознавайки се с този откъс (тази книга е била преведена на руски за пръв път през 1961 г.), с учудване установил, че Едгар По подробно е описал свойствата на течните кристали, а те били открити половин век след като автора завършил своята повест. Но това не е единственото произведение на Едгар Алан По, в което има подобни прозрения. В разказа си История с въздушен балон, той описал полет над Атлантика. В действителност такова събитие станало, но век по-къно и въпреки това, читателите му без уговорки повярвали в мистификацията. И в друг разказ на По – „Разговор с мумия”, където има множество удивителни намеци. Мумията бива съживена с помоща на електрически ток. Днес на нас ни е известно, че именно с помоща на електрически заряд се подновява дейността на спрялото сърце. Оживялата мумия разказва, че хората могат да изпадат в продължителен, т.нар. летаргичен сън, че жизнеспособността на човек може да се преустанови (анабиоза) и че хората могат да живеят по 800 години, както е написано в Библията. Но как е възможно По да е знаел това? На 7 октомври 1849 г., Едгар Алън По умира на 40-годишна възраст, причините за неговата смърт така и никога не са изяснени. Често вината за смъртта му е приписвана на алкохол, наркотици, холера, бяс, самоубийство, туберкулоза, сърдечни болести, мозъчно претоварване и други, но нищо не е доказано. Източници: Уикипедия, http://mystics.eu/

Елиас Канети

ЕЛИАС КАНЕТИ е последният автор, обсъждан от Нутовци на 26.04.09г. Предоставям ви малко информация за него, открита в интернет:

ЕЛИАС КАНЕТИ Венцеслав Константинов

Елиас Канети (1905-1994) е австрийски белетрист, есеист и драматург от еврейски произход, роден в Русе (Русчук). През 1911 г. семейството му се преселва в Манчестър, Англия, където на следващата година умира баща му. Ученическите си години момчето прекарва в Австрия, Швейцария и Германия. През 1924 г. Канети става студент по химия във Виенския университет и в 1929 г. завършва докторат. През двадесетте години негов литературен и философски образец става критикът на културата Карл Краус. Влияние над него упражняват също Франц Кафка, Георг Бюхнер и психоаналитичната школа на Зигмунд Фройд. Основни теми в творчеството му стават смъртта и агресията.

Тези идеи Елиас Канети въплъщава в пиесите си "Сватба" (1932) и "Комедия на суетата" (1934). В 1935 г. писателят публикува създадения още през 1931 г. единствен свой роман "Заслепението", който остава незабелязан от критиката и е преоткрит едва в годините след Втората световна война. През 1938 г. след присъединяването на Австрия към нацистка Германия и започналите гонения на евреите Канети е принуден да се пресели в Англия. Отнесъл в Лондон своите видения от детството в крайдунавския Русчук и младежките си преживявания главно във Виена, той се заема да осмисли човешкото съществуване, проблемите на властта, масовите движения, смъртта, безумието и в Лондон започва да работи над философския си труд "Масите и властта", който завършва едва през 1960 г. Други по-значими произведения са записките му "Провинцията на човека" (1973), характерологичните му етюди по образец на Теофраст "Подслушвачът" (1974), есеистичният сборник "Съвестта на думите" (1975), автобиографичните книги "Освободеният език" (1979), "Факел в ухото" (1980) и "Игра с очи" (1985) и записките "Тайното сърце на часовника" (1987). Творчеството на писателя е отличено с "Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства" (1969), "Голямата австрийска държавна награда" (1967), престижната немска награда "Георг Бюхнер" (1972), наградите "Нели Закс" (1975), "Йохан Петер Хебел" (1980) и "Франц Кафка" на град Клостернойбург (1981). В 1981 г. Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература, породена от книгата му "Освободеният език", в която описва спомените си от най-ранните години. Прочути са думите му: "Всичко, което преживях по-късно, вече ми се бе случило в Русчук". В чест на писателя родният му град Русе учредява през 2005 г. националната литературна награда "Елиас Канети".

Източник: http://liternet.bg/ Обсъдени бяха разказите му "Лунната братовчедка" и "Слепецът".

Кутия за писане

Последният автор, определен за четене е Милорад Павич с неговата „Кутия за писане”. Текстът можце да бъде открит на http://liternet.bg/publish1/mpavich/kutia/index.html

Моля ви, прочетете го и го коментирайте под тази публикация. Не е толкова дълъг, но от един месец се надявам, че ще си говорим за този автор!

Милорад Павич (на сръбски: Милорад Павић или Milorad Pavić) е сръбски писател, драматург и поет, доктор по история на литературата, специалист по сръбска литература от 17-19 век и преподавател и гост професор в различни европейски университети. Павич владее руски, немски и френски език и е преводач на Байрон и Пушкин. Член е на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура (Société Européenne de Culture), не е партиен и е номиниран нееднократно за Нобеловата награда за литература.

През февруари 2006-а, Павич беше удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Негова съпруга е писателката и литературна критичка Ясмина Михайлович, с която живеят в родния му Белград.

Коледни дарове

O. Хенри (на английски:O. Henry) е литературният псевдоним на американския писател Уилям Сидни Портър (William Sydney Porter), известен като майстор на късия разказ с неочакван край, пишещ за живота на обикновените хора в Ню Йорк. Характерна за разказите му е употребата на сложна фабула, обръщаща се в най-неочакван момент в иронично пресъздаване на обстоятелствата.

Обсъден бяха "Даровете на влъхвите" и "Последният лист". Красота и обич точно преди Коледа...

Славеят и розата и други начини да видиш света

Оскар Уайлд (Oscar Wilde) е ирландски драматург, писател и поет. Един от най-успешните драматурзи на късновикторианска Англия,както и една от най-големите знаменитости на своето време, Уайлд претърпява драматичен провал и е хвърлен в затвора по обвинение за „долна непристойност“ заради хомосексуалното си поведение. Оскар Уайлд е роден на 16 октомври 1854 г. в Дъблин. Завършва с отличие колежа „Тринити“ и след това заминава за Оксфорд, за да продължи изучаването на класическа литература и философия. Там той бързо става популярен със своите предпочитания към зараждащото се ново декадентско движение, чийто идеал е „чистото изкуство“. В обществените си изяви Уайлд провокира светските кръгове с необичайния си маниер на обличане и с типа мъжественост, който демонстрира. През 1881 г. излиза първият му сборник „Стихотворения“, отличаващ се с блестяща форма и с опита поезията да бъде изградена посредством принципите на импресионизма в живописта, но поемите са определени от консервативната критика като “изкуствени и неискрени”. След 1882 г. в творчеството му доминира прозаическото начало. Чете лекции в САЩ и Англия (1882-1891 г.) върху съвременното изкуство, модата и новия дизайн, пътува във Франция и работи като редактор в сп. „Женски свят“. Прави първите си драматически опити, издава три сборника с разкази, литературно-критическите есета „Идеи“, роман и др. Във викторианска Англия от всички мъже се очаквало да се оженят и да създадат семейство. Оскар бил принуден да скрие хомосексуалността си и през 1884 г. се оженил за Констанс Лойд. Не след дълго на двойката им се родили двама синове — Сирил и Вивиън. Отпечатването на романа „Портретът на Дориан Грей" (1890) му спечелва славата на модерен писател с оригинален талант, затвърдена и от феноменалния успех на неговите пиеси. Автор е на девет комедийни пиеси, най-известните сред които: Колко е важно да бъдеш сериозен (1895) Ветрилото на лейди Уиндърмиър (1892) Идеалният мъж Жена без значение Пише и издава също два сборника с приказки — „Щастливият принц и други истории“ (1888) и „Къщата на наровете“ (1892), които и до днес се преиздават. Изключително популярен става със своите афоризми и анекдоти, както и с остроумния диалог, характерен за много от произведенията му. Но успехът го съпровожда кратко време. През 1891 г. Уайлд се среща с лорд Алфред Дъглас и между тях започва екстравагантна интимна връзка. На 15 май 1895 г. писателят е осъден на 2 години каторжен труд за непристойно поведение и хомосексуализъм. След излизането си от затвора се установява в Париж, където живее с оскъдната помощ, изпращана му от неговото семейство. Последните две произведения на „разкаялия се грешник” са неговата изповед „De Profundis“ (1897) и поемата „Балада за Редингската тъмница“ (1898). Оскар Уайлд (46-годишен) умира от менингит на 30 ноември 1900 г., забравен от всички и беден като просяк.

Информация: Wikipedia

Обсъждани творби: ,,Славеят и розата", ,,Рождения ден на инфантата", ,,Звездното дете".

Почти известен

Боян Бойчев е третият автор, откраднал вниманието на „НУТ”. Поетът е преподавал български език и литература на нашето слънчево Наде (едно от трите момичета, които създадоха НУТ”) и вдъхновена от неговата личност, тя предложи да се запознаем с името му. Поставям в блог-а обсъжданите негови творби. Имахме идея да поканим поета на среща, за да може всеки да разбере малко повече за него и за поезията му и да получи отговор на въпросите си относно творбите. Бойчев бе приел поканата ни, но се оказа, че изпитната тръпка успя да отвлече вниманието ни от литературата и за съжаление не успяхме да реализираме плануваното събитие.

Боян е роден през 1971 г. в София. Завършил е руска и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Има две стихосбирки - "Остров Баунти" и "Привикване към делника". За "Остров Баунти" беше награден с наградата "Александър Вутимски" през 1999. Работи като учител. Отскоро е и главен редактор на сп. "Олимпийски хоризонти". Занимава се с дълго бягане, предпочита маратонски дистанции.

Корида Привлича ме червеният цвят на сфетофара, както бика го привлича плаща на тореадора. Отказвам спасителната илюзия на тротоара пред окръжната кръвожадност на хората. Тореадорът има всичко - има своите помощници, скрити зад оградите. Има също ножове и пики. Има цял речник с добре заучени стъпки. И още има публиката с нейните одобрителни викове. Аз нямам нищо - единствено ми дадоха арената, където резедавият пясък напомня за повалените. Имам също отделеното ми от светофарите време, докато публиката получи удовлетвореност. Публиката няма хляб и си иска зрелищата. Тя залага на тореадора и на неговите си слави. Добре. Ще ви направя шоуто, като пресрещна тореадора и го хвърля на арената да се забавлявате. Залез Оранжевият портокал се катурва по синята прозрачна покривка. Отхапвам резенче, струващо осемчасова уморена усмивка. Пия кипнало облачно мляко, огладнял от делнични думи. По устните лепне каймакът. Вятърът пияно ми клюма. Отсрещните блокове пламват като факли огнено-ритуални. Превръщам времето в слама, за да открия порив начален, защо розовее тревата,и как очите са повече от простора... Раят е тук, на земята, прозореца щом отвориш. Въпросът Небето се разприказва. Заваля. След час календарът ще е история. Работя. Думите влизат в спорове. Зад прозореца дъждът се разпиля. Небето клюкари по адресите. Тишината се скри в капчука. Не работя. Мислите хукват. И аз ги питам: Къде си? Къде

Бен Гън

Tома Марков беше последван в литературните ни дебати от един не по-малко интересен...индивид.Почти на шега и дори по-сериозно си позволихме да разискваме есе на Карбовски. ,, Две липи отпред и една отзад”. Бен Гън провокира доста разисквания относно езика, на който трябва да се пише, границите, който един автор може да си постави и „междубузестите” внушения. Коментираното показа, че всеки има собствена позиция и когато става дума за Карбовски, е готов да я защитава. Със зъби и нокти.

Обсъжданата статия можете да намерите тук: http://www.geocities.com/cordiler33/karb.htm и да оставите коментар за събитието почти година по-късно.

Тома Марков - първият автор

Първият автор, обсъждан от „НУТ” , е поетът Тома Марков.

Тома Марков е роден през 1972 г. в Благоевград. Автор е на няколко книги с поезия, между които "Лудите кокошки", "Героин.rec" и "Томатериалист.Rec." Занимава се с редактиране на текстове, като избира любими автори - като Чарлс Буковски и Хайнер Мюлер. Редактира и поредица за изд. "Жанет-45", наречена "Бърза литература". Негови творби участват и в издадената миналата година „Антология на живите”, в която присъстват и текстове на Радослав Парушев, Момчил Николов и Карбовски.

Стихотворението, на което клубът спря вниманието си бе „Героин” – творба, която предизвика множество различни коментари и чрез която се отделихме от стереотипите за обсъждане на литература, наложени в училище.

Ако проявявате интерес, творби на Тома Марков са публикувани на тези адреси: http://www.litclub.com/library/nbpr/toma/index.html http://grosni-pelikani.hit.bg/poesie/tmarkov/geroin/toma.htm А тук ще откриете позицията на „Литературен вестник” за поета.